Преглед на филма „Един живот“ — Антъни Хопкинс излъчва тихо състрадание като спасител от войната
Възможно ли е един филм да бъде безупречно изработен — почтено казано, на моменти даже тъмен — и все пак да ви разплаква? Отговорът идва с One Life, същинска история, която рядко основава доста кинематографично великолепие и чиито странни завои се усещат напряко неуверени. И въпреки всичко бях там, с нещо в очите. Сведете го до материала, роман за чист, необичаен хуманитаризъм. Заслужете и Антъни Хопкинс, артист, който към момента може да ви надвие с една имитация.
И въпреки всичко тук, като начало, той играе всичко надолу. Неговият воин е Никълъс Уинтън, някогашен борсов брокер в действителния живот, чието нахлуване през 1987 година бележи най-близкото нещо, което One Life стига до игривостта. В каква допустима драма би могъл да бъде забъркан този гальовен пенсионер? Действието се развива в британския пазарен град Мейдънхед. Естествено във фурната има крамбъл. Проучването обаче е в положение: безкрайни кутийни файлове и нещо като остаряла чанта, предопределена да дава ретроспекции.
Наистина, скоро сме наоколо до Втората международна война. Но борбата, която следва, не е военна. Началото на 1939 година е, войната още не е почнала. Младият Уинтън (изигран от Джони Флин) посещава другар в Прага, където дребна група се пробва да помогне на еврейски деца в окупираната от нацистите Чехословакия. Това, което открива, са деца в спонтанни лагери, измръзнали и гладни. Как ще оцелеят? той пита. „ Вероятно няма да го създадат “, идва отговорът.
И по този начин Уинтън прави нещо извънредно комплицирано и изцяло просто, немислимо и явно. Той стартира еднолично изпитание да транспортира стотиците деца до Лондон, до момента в който часовникът тиктака към войната на Хитлер.
Режисьор е Джеймс Хоус, който оформя One Life в безобидния жанр на неделната вечер телевизия. Работническият метод потвърждава по едно и също време проклинание и благословия. Филмът е сниман във Англия, където враждебността към бежанците в този момент е тест за мощ за политиците. Сред минното поле на мненията филмът просто споделя своята история.
Връщайки се в Лондон, Уинтън уголемява активността си благодарение на майка си Баби (Хелена Бонам Картър, популярен дервиш). Обикновените фамилии скоро отварят вратите си за влакове, цялостни с деца. И все пак семейство Уинтън също получава писма с ненавист, както и държавен диктат всеки емигрант да бъде скъпо спонсориран. Един по-крещящ, внезапен филм може да заплаши това, което наподобява централна точка: че репутацията на национално благовъзпитание не е безконечна, а се печели.
Същата права линия през сложни истини минава през другата половина на кино лентата. През 1987 година намираме Уинтън населяван от духове. Неговите предвоенни героични дейности са съвсем незнайни, не че го интересува доста. Той обаче държи доста на децата, които не можа да помогне да избави, и е малтретиран от виновност. За това елементарното допиране на Хоус още веднъж е уместно.
Но той губи опора, когато историята води към неясно сюрреалистичния свят на английските медии от 80-те години. Главна роля е поета от дългогодишното телевизионно шоу за списание That’s Life. Подкрепящ подобен отива на починалия Робърт Максуел. Вече опозореният притежател на вестник е държан отвън екрана, само че тонът към момента е разтресен.
И въпреки всичко. Централните обстоятелства от историята на Уинтън са толкоз вълнуващи и къде свършва това описване е толкоз мощно, че всички опасения по отношение на стила на кино лентата изчезват. Тук се появих аз: целият задавен. За това, още веднъж, благодаря на Хопкинс. Той работи в някакъв тат, Бог знае. Тук обаче, играейки толкоз красиво безшумно съчувствие, той въплъщава цената на кино лентата. Напомня ни в най-хубавия смисъл на какво са способни хората.
★★★★☆
В кината във Англия от 1 януари
